Това е Николай Илиев - режисьор, актьор, сценарист и продуцент. Ние го срещнахме в ролята на човек, който обича да гледа стари филми с кучето си в хола, да преглежда отново и отново последната (и следващата последна) версия на филма си, защото знае, че успехът е сборът на всички онези неща, които хората наричат “детайли”.  

- Твоята роля понякога е пред камерата, понякога е зад нея. Kакво е да се гледаш като зрител?
Напоследък съм повече зад камерата. Да, участвам като актьор в някои филми - в моите си доста често. Винаги, когато правя филми, се опитвам да ги възприемам преди да ги направя, като зрител. Сядам в киното и започвам да си представям, какво аз като зрител искам да видя и така след това пиша и сценария, правя и филма.  Понякога има кадри, за които не ни стига времето и не ги правим по най-добрия начин. Тогава започвам да се колебая - има ли смисъл да оставяме този кадър или сцена при положение,че не е най-доброто? И си представям как съм в кино салон като зрител и гледам този филм и тази сцена. Ще ми бъде ли приятно да я видя като зрител или ще си кажа… - „Пфф.. това не става.“ Когато се колебая дали да направя нещо в него или не, да махна ли някоя сцена, разсъждавам от тази гледна точка.

Колкото до усещането да се гледам като зрител – малко е странно, но започвам да се възприемам малко по-добре. Човек обикновено е доста критичен и винаги, когато чуе запис на гласа си или се види пред камера, се изненадва и подхожда самокритично. Но вече имам достатъчно опит зад и пред камера.  Знам какво да правя и какво да не правя. Така накрая го възприемам просто като работа.  Казвам си – да, тук съм си свършил работата. 

- Това не те ли спъва - да мислиш за мнението на някой друг, който в момента не е в стаята, да го предполагаш?
То не е точно мнението на някой друг. Това е моето мнение като част от всички зрители. Моето мнение, отделено от субективността на момента. Когато снимаме филм например, отиваме и снимаме на морето. За да стигнем дотам, сме пътували 400 км, времето е било лошо, имало е трафик, някой за малко е можел да катастрофира, друг е паднал във водата и едва не се е удавил. Но ние сме направили този кадър и тази сцена. И понеже имаме целия този емоционален багаж, на нас този кадър ни е много скъп - защото сме изживяли това, което е било зад камерата. Обаче зрителят не изживява това, което е зад камерата. Той вижда резултата и понякога има сцени и кадри, които не са особено добри, но от чисто човешка гледна точка искаш да ги остави, защото знаеш колко си жертвал, за да ги направиш. 

- Всеки артист понякога губи вдъхновение и започва да развива начини да го открива. Ти как намираш мотивация да продължаваш в киното и как намираш загубеното вдъхновение?
По принцип не вярвам много-много в чакането на вдъхновение и в музи. Ако човек е професионалист, от един момент нататък трябва да може да пише или да създава неща, без да чака нещо да го накара. Защото иначе е по-скоро хоби. Вдъхновението идва по един-единствен начин и той е, когато си постоянен в работата си. Това, което аз правя, когато правя сценарий, е да пиша всеки ден по едно и също време, всяка сутрин минимум по една страница. Така успявам да залъжа мозъка си да пише, защото, ако си казвам, че ще пиша, само когато имам  вдъхновение, ще го отлагам във времето и вдъхновението ми към тази история ще се отдалечава все повече и повече. А когато постоянно творя, целият мисловен процес е в съзнанието ми и вдъхновението не ме напуска.

- Това, което виждаш с очите си на терен, е едно. Това, което улавя камерата, е второ. А това, което се вижда накрая на телевизора у дома, е трето. Как ти като режисьор успяваш да събереш всички тези образи и да направиш филма да изглежда точно така, както искаш?
По принцип първото нещо е, че си го представяш, докато пишеш сценария. След това отиваш да снимаш и с някакви тежки усилия се опитваш да се доближиш поне малко до представите си. Но истината е, че когато човек добие опит и заснеме разни неща – филми, сериали и др. работи,  в един момент може вече да преценява колко гледни точки му трябват, реакциите на даден актьор дали са окей и т.н. А после отиваш да ги гледаш на поспродукция… и пак не е същото.

Но хубавото в това е, че първите две неща са два различни продукта и в двете ситуации имаш възможности за креативност. Третата фаза, вече да го гледаш на екран, е различна. Вече го виждаш с публика, през техните очи и го възприемаш по друг начин. Може да е по-лошо, но може и да е по-добре.

- Спомена, че гледаш филма с колегите си, преди да е излязъл, когато е почти готов и виждаш разни неща, които те дразнят. Ако отидеш в киното и видиш нещо, което те дразни, ще го преживееш ли?
Е да, но то и затова правим предварителни прожекции, събираме се малка група хора, гледаме заедно, и когато сме заедно с тях, аз го виждам през техните очи. Взимам тяхната енергия и гледам от тяхна гледна точка. Тогава забелязвам доста грешки, без те да са ми казали, чувам някои мнения, и ако те се доближават до моята интуиция за нещата…

Явно трябва нещо да се промени. След което обаче, минава някакво време, гледаш го на кино или по телевизията, или вкъщи и виждаш някакви проблеми, които е вече твърде късно да ги оправиш… Тегаво е малко. В такива ситуации обикновено излизам от стаята/залата или си гледам телефона, докато минава тази сцена, защото наистина не мога да го преживея да я изгледам пак. Винаги трябва да се дава малко време на нещо, за да сработи. А и ти, самият, да се отделиш и да избягаш от субективизма, но невинаги имаме това време. Така че, може би в някакъв момент се примиряваш и си казваш, че с другия филм ще е по-добре.

- Да подредиш един красив статичен кадър е умение, което се учи. Но когато в този кадър трябва да има движение, при това бързо, правилата като че ли се размиват заедно с картината. Издай ни някоя тайна - как се снима такава сцена?
От една страна е умение, от друга страна - вкус. И нещо, което може би носиш в себе си и го доразвиваш, защото има хора, които продължават да снимат години наред и някак си нямат този вкус да намерят естетиката в кадъра. Относно движението, и аз имам този проблем. С оператора редим кадър, откъм осветление и откъм композиция нещата са добре, но се налага да раздвижим камерата, и това, което правим, е да взимаме начална и финална гледна точка и гледаме и двете да са ни хубави. Така трябва да се придвижим от точка А до точка Б и двете да имат някаква мотивация и въздействие върху зрителя и това движение да не е самоцелно. Така че тогава по-скоро мислиш за две композиции и как стигаш от едната до другата.  Все едно мислиш не един кадър а, няколко, които са близки един до друг.

- Като стана дума за кино, усещането в кино залата е много магическо, никой не може да го преведе с думи. Усещаш, виждаш и чуваш тъмнината. Вкъщи е различно, но телевизорите стават все по-добри и домовете ни се превръщат в почти истински зали. Ти обичаш ли да гледаш филми вкъщи?
Да, гледам филми вкъщи всеки ден. Но киното е общо изживяване - събираш се с други хора и изживявате нещо заедно. Пък и е тъмно, екранът е по-голям и повече влизаш в самата история. Да, реално погледнато, телевизорите вече са много добри и човек може да направи нещо, подобно на кино, в хола у дома.

Може би единственият проблем е разсейването - в киното не можеш да спреш филма, не можеш да правиш други неща, които да ти отвлекат толкова вниманието, дори да си гледаш в телефона, защото знаеш, че дразниш хората около себе си. Поне аз се усещам, че когато започна да си ровя в телефона, това ми разваля цялото изживяване и затова се опитвам да не го правя и вкъщи, за да си наподобя усещането.

- Какво друго важно трябва да има освен хубав филм, освен хубав телевизор, за една кино вечер вкъщи?
Трябва да е тъмно и хората да искат да гледат филма.  Може да си нагласят телевизора на режим кино - защото на днешните телевизори се гледа спорт  и други прграми, автоматично се включва режим, който е по-динамичен. Филмите бягат от тази динамика,  защото киното те прехвърля в друга реалност. И всеки, ако може да си включи телевизора на кино режим, ще има по-добро изживяване.

- Помниш ли първия филм, който си гледал вкъщи?
Може би беше или „Индиана Джоунс“, или „Ах, този джаз“ с родителите ми.  Така де, говорим за 80-те години, така че…

- Разбира се, магията на киното не е само в картината, а и в звука. Музиката идва след снимките, но понякога режисьорът я чува в главата си още докато снима, нали?
За мен музиката е около 30% от всеки един филм. Само с музика не можеш да спасиш един филм. Случвало ми се е да пускам музика на терен на актьорите или цялостно на сцената, за да усетят някаква енергия, която да следват.  Често съм си представял някакви парчета за сценария, защото музиката като цяло много води картината и тя допринася за емоционалното усещане. Правя това предварително, а по-време на монтажа сваляме разни временни парчета, монтираме по тях, после ги пращаме на композитора, а понякога правим и кавър версии.

- Твоята кариера започва в телевизията и всъщност ние те срещаме за първи път през телевизора. Днес еволюцията на технологиите, при това не само на телевизорите, накара и телевизията да се развие. Ти как избираш телевизора си и как всъщност гледаш телевизия в сравнение с едно време, когато всичко зависеше от програмата, а днес всичко зависи от нас?

Честно казано, почти не гледам ефирна телевизия. Понякога гледам сериали, които съм режисирал, за да видя как изглеждат на голям екран. Повече гледам Netflix и понякога си свалям филми, когато съм вкъщи. Харесва ми, че мога да избирам кое, какво, как, да ми го помни и да не ме прекъсват с реклами. Изключително важно е телевизорът да е smart, да има достъп до Netflix, YouTube и други платформи, защото така имаш свободата да избираш и според мен това е бъдещето.

Спонсорирано съдържание от LG